цялата книга-www.spiralata.net/s.php

Български сакрални вълшебни приказки.

Спас Мавров


.............

Цел на Алхимията като наука и Метод за еволюция обаче, са така на- речените „атоми по психично сродство”. Самото им название говори, че става въпрос за душевни качества на определен вид от атомите по ”химич- но сродство”. Чрез съзнанието ни този вид атоми могат да провокират и насочват трансмутационни и трансформационни процеси на атомите „по химично сродство”, а чрез тях и обикновените атоми на веществата.

Тези два вида алхимични атоми имат в своя състав и така наречените Кармични атоми, които са свързани тясно с качествата на атомите от нашите тела и които се предават като специфична информация чрез ДНК при всяко прераждане, и служат за база на душевните качества (психични- те сродства). Те представляват променлива част от двата вида специфични атоми и са тясно свързани с развитието на съзнанието ни. Кармичните ато- ми могат да бъдат определени като трети вид специфични атоми, но само условно, тъй като те са неразделна част от състава на химичните и психич- ните атоми по сродство.

Когато говорим за Алхимия, говорим за Съзнание, защото алхимич- ните промени, зависещи или осъществявани от посветените, са вторичен продукт на еволюцията – след материята, след формите на живота. Следо- вателно алхимията, работата на алхимиците, се свежда до контрол и насо- чени промени на атомите „по психично сродство”, които препрограмират „атомите по химично сродство”, чрез промяната на нашето съзнание. В този факт се състои целта и качеството на колобърския Метод за транс- мутационни качества - Приказка. Нарекохме ги качества, защото само и единствено качествата на нашето съзнание могат да ни насочат към про- гресивни еволюционни промени.

В тази истина се намират параметрите на развитието на нашето съзнание от Дао съзнанието до Християнското съзнание. Те са неразривно свър- зани части на един и същи процес. Даоисткото и Християнското съзнание са Алфата и Омегата на еволюцията на човешкото съзнание. Дао съзнани- ето, предадено на човечеството от Колобъра - Катар, наречен в Китай Лао Дзъ от рода Боян, е най-древното описано състояние на еволюиращото в хармония съзнание. Подчертаваме, че Даоизмът е алхимично ниво на „ато- мите по психично сродство” и че Лао Дзъ не е негов създател, а последният известен на човечеството Учител (Балгуру). Естествен завършек на еволюиращото съзнание започва с Нравствената програма за живот и съзнание, дадена на хората от Иисус Христос. Само на човека. Затова твърдението, че човекът е венецът на еволюцията, не е далеч от истината.

Разглеждайки даден алхимичен процес, всъщност разглеждаме след- ствията от качеството на енергията, излъчена от съзнанието. В този аспект алхимията е наука за следствията, които материята търпи при определен качествен скок на психичното в нас. Изключително важно е да подчерта- ем, че колобрите са владеели методи за насочване на съзнанието към оч- аквани психични състояния, подпомагащи тези процеси. Тази истина е заложена ясно и точно в Метода за алхимични промени, известен като Са- крална вълшебна приказка. На подсъзнателно ниво, но с будно съзнание на психичния ток у нас. На съзнателно ниво, с насочени от нашето лично съзнание идеи за промени. В последното изречение се корени цялата за- дача на всички енергийни школи, възпитаващи своите последователи какда стимулират, владеят и поддържат това специфично ниво на съзнанието. Казаното важи дори за така наречените ”школи по бойни изкуства”, без да разглеждаме ефективността на постигнатите от техните членове резултати, нито техния морален кодекс. Посветените в алхимията никога не са допу- щали участие в такива тренировки и „умения”.

Можем да определим, че алхимиците изучават:

Първо - Трансмутация на атомите по „психично сродство”.

Второ – Трансмутация на атомите по „химично сродство”.

Тези промени често са етикирани от съвременната медицина като психопатични,

Трето – Трансмутация на атомите по „духовно сродство”.

Трансмутациите по психично сродство, достигнали високо ниво, пре- минават и една последна фаза – духовната, тоест на специфични промени, възможни само при човешките същества (и то не при всички хора), затова тази трансмутация разглеждаме като отделно трето ниво. Всички процеси в нея стават изключително в съзнанието на човека, въпреки че променят кардинално и цялата биосистема на неговия организъм. Промяната в ней- ния краен вариант може да има и феноменален характер. 

Ето една от основните причини Алхимията да се пази като наука за посветените, за готовите да изгубят живота си, но да не допуснат злоупотреба с нея. Тук се крие основанието на катарите да живеят отделе- но от света и неговата суета. По тази причина алхимиците са достигнали до нарочното иронизиране на информацията, като опитът да се превърне оловото в злато или да се направи философски камък - капани за наивни души и алчни царедворци. Като си помисли човек колко наивници са пос- ветили живота си на тази идея, че и алхимични трактати са написали - да не би случайно човечеството да изгуби безценните им „изследвания”.

Алхимията е наука за еволюцията на тялото чрез собственото ни съзнание и всичко друго относно нейното предназначение и цели е невярно. Колобрите – катари са владеели процесите на трансформация на тялото до такава степен, че са можели устойчиво да осъществяват еволю- цията на собствените си тела.

ЗЛАТНОТО МОМИЧЕ

Приказката „Златното момиче” разказва как един баща трябвало да изостави любимата си дъщеря в гората, защото втората му жена я мрази и иска нейната доведена дъщеря да наследи всичко. Тя успява да при- нуди бащата да отведе Златка в гората и да избяга, докато момичето тича да стигне една питка хляб. Златка се изплашва като всяко дете, но не се отчайва и докато търси обратния път за дома си, открива малка къщичка в гората. Започва да хлопа да й отворят. Отвътре се чува глас на стара жена:

- Ако си момиче - влез, ако си момче - продължавай си по пътя.
- Момиче съм - отговорила Златка и влязла в къщичката. Посрещнали я една стара жена, облечена в черно, и много животни,

повечето от които били жаби, гущери и змии. Всички те издавали радост- ни звуци, докато момичето влизало.

Старата жена разпитала гостенката, разбрала какво й се е случило и като я нахранила, легнали да спят. На сутринта станала много рано, преди изгрева на Слънцето. Веднага след нея станало и момичето.

- Аз отивам по мои си работи - казала старата жена. - Ти накълцай трева, свари трици и нахрани животинките ми. Но внимавай да не им дадеш храната гореща и да изгориш езичетата им.

- Добре, бабо! – отговорило момичето и се захванало за работа.

Сварило храната, изчакало да поизстине, дало я на животните и за- почнало да чисти и подрежда къщата. Гостенката ошетала навсякъде и взела да си играе с животните, свалила си герданчето и вързала на всички по едно мънисто. Така ги заварила старата жена, когато се прибрала вкъ-

щи. - Нахрани ли ви добре кака? – попитала тя животните.
- Кака нас пок, пок! – отговорили те задружно.
- И баба на кака пок, пок! – казала старицата и оставила торбата с

билките зад вратата.
- Бабо, бабо – виж! – викнали всички животни – Кака ни върза гердан-

чета!- И баба ще й върже герданче! – отговорила старицата.
Излязла старата жена пред къщата си, на брега на чистата и бист-

ра планинска река, която течала наблизо, седнала и казала:
- Аз се изморих днес от ходене в гората, затова ще подремна. Ти гле- дай реката. Като дойде зелената вода - не ме събуждай, като дойде черве- ната вода - не ме събуждай, като дойде черната вода - пак не ме събуждай,

но като видиш да идва жълтата вода – събуди ме.

a 47 A

И заспала. Момичето седнало до нея и се загледало във водата. Кога- то дошла жълтата вода, то събудило старата жена.

- Ела - казала бабата, - влез във водата и се потопи цялата в нея. Когато стигнеш дъното, хвани здраво каквото напипаш и бързо излез от реката.

Момичето навлязло във водата, потопило се, хванало с ръце нещо и веднага излязло от реката. В ръцете си държало малко дървено сандъче.

- Сега тръгни по тази пътека - казала старата жена. - До довечера ще стигнеш у дома си, ако не се отклониш от пътя.

- Добре, бабо, – казало момичето. - Благодаря ти, че ми показваш пътя за дома и ме изпращаш с дарове, та да не ме бие мащехата.

Когато стигнала у дома, било късна вечер. Отворила вратата и ця- лата къща се изпълнила със светлина. Момичето светело като златно, за- това започнали да я наричат Златка златното момиче. Мащехата запо- чнала да й се кара, къде се губи, че работа я чака, а баща й се спуснал зарад- ван към нея. Той много трудно понасял мисълта, че изоставил дъщеря си сама в гората. Вече мислел, че дивите зверове са я разкъсали през нощта.

- Тате – казало момичето, – това сандъче е за тебе.

Отворили сандъчето. То било пълно със злато и диаманти. Маще- хата веднага я разпитала какво е правила и откъде е взела сандъчето. На сутринта станала рано, замесила питка, опекла я и казала на мъжа си:

- Заведи и моето момиче на същото място, търкулни питката и бързо се връщай тук.

- Добре – отговорил той и изпълнил заръката.

Дъщерята на мащехата следвала точно указанията на Златка и скоро видяла къщичката на горската жена. Почукала да й отворят:

- Ако си момиче – влез! – отговорила отвътре старицата – Ако си момче – продължавай по пътя си!

- Момиче съм, не чуваш ли?! – отговорила дъшерята на мащехата. - Отвори и ще видиш!

- Че то е отворено – отговорила старицата.

Момичето влязло и се разпищяло, защото срещу него идвали много жаби, гущери, змии и всякакви животни.

- Какви са тези гадини! – викнала тя – Ще ме ухапят!

Бабата не казала нищо, нахранила я и легнали да спят. На сутринта станала рано, преди изгрева на слънцето, събудила момичето и казала:

- Аз отивам в гората по работа. Нарежи трева, попари трици и на- храни гадинките ми. Но внимавай да не им дадеш гореща храната, защото ще си попарят езичетата.

- Затова ли ме будиш толкова рано?! – троснало се момичето. - Няма да умрат гладни. Ще ги нахраня - и отново заспала.

a 48 A

Старата жена не казала нищо и излязла.
Минало време, станало обед, едва тогава момичето се събудило.
- Гладни сме, гладни сме! – викнали животните към нея.
- И аз съм гладна, но няма кой да ми даде да ям! – троснала се тя. Накълцала тревата, но много наедро, попарила я с вряла вода и я дала

на животните.
- На, яжте, като сте гладни!
- Къх, къх! – завикали те, парейки си езичетата.
Момичето хапнало каквото имало на масата от вечерта и отново

легнало да спи.
Когато старата жена се върнала, а животните още от прага я по-

срещнали с викове:
- Бабо, кака нас - къх, къх!
- И баба на кака – къх, къх! – отговорила старицата и влязла вътре

в стаята. Видяла спящото момиче, събудила го и казала:
- Аз ще полегна малко да си почина, ти иди отвън до реката и гледай

водата внимателно. Когато дойде зелената вода - няма да ме будиш, кога- то дойде червената вода - няма да ме будиш, когато дойде жълтата вода пак няма да ме будиш, но когато дойде черната вода - веднага ме събуди!

- Добре - казало момичето и излязло навън.

Когато дошла черната вода, то извикало бабата. Старата жена хванала гостенката за ръката – за малкото пръстче и я потопила във водата.
вън. - Наведи се, каквото хванеш – стискай го здраво и бързо излез на-

Момичето се потопило, хванало едно сандъче и веднага излязло на

брега.- Сега тръгни по тази пътека - казала старицата, - до довечера ще си у дома си. Не отваряй сандъчето, докато не стигнеш. Дай го на майка

си. Момичето кимнало и тръгнало бързо по пътеката. Когато се появи- ла на вратата, майка й извикала от ужас, защото на прага стояло едно черно като дявол момиче. Бързо грабнала и нетърпеливо отворила сандъ- чето. От него изскочили гущери, змии и жаби и ги подгонили из къщата. Тя хукнала да бяга навън.

- Какво си сторил на детето ми?! - започнала да крещи на мъжа си. - Не знам! – отговорил той - Направих същото, както със Златка. За красотата и добротата на Златка се разчуло навсякъде. Всички

я наричали златната Златка. Научил и царският син – Принцът, и тръг- нал да види коя е тази красавица, защото вече си търсел съпруга. Злата мащеха решила да излъже принца, като скрие Златка и му даде своята дъ-

a 49 A

щеря с измама. Тя казала, че ще даде дъщеря си, само ако Принцът я хареса по малкото й пръстче. Принцът се съгласил, защото, мислел си той, човек е еднакъв навсякъде. Скрили черното момиче под тежко и дълго було. Кога- то дошъл Принцът, тя му показала малкото си пръстче, което било бяло, защото за него я държала горската старица, когато я потапяла във вода- та. Харесал пръстчето й Принцът и всички тръгнали към царския дворец. Внезапно на стобора пред коня на невестата кацнал петелът на стопани- те и се разкукуригал, като силно пляскал с криле, плашейки конете.

Принцът забелязал, че петелът нарочно крещи пред коня с булката, затова се усъмнил и свалил булото й. Като разбрал измамата, той мно- го се ядосал, но простил на мащехата заради молбите на Златка, която стражите открили скрита под едно голямо корито в плевнята. Принцът не искал да започва сватбата си с лошо. Оженил се за Златка златното момиче и двамата заживели щастливо.

Анализ на приказката

Според устната традиция на колобърството, тангризмът разглежда приказката „Златното момиче” като кодирано знание за епохата на сътво- рението на хората и по-точно на първите Пет коренни раси,* през които минава човечеството по пътя на своята интелектуална еволюция, преди да достигне духовно ниво. Тези Пет коренни раси носят имената на една от основните подкоренни раси, които извеждат човешката еволюция в даден цикъл. Бихме могили да наречем приказката още разказ за Закона за Пул- сациите, според който в нашата вселена и галактика основният ритъм на пулсациите (циклите) е Седем. В приказката се отразяват морално-етич- ните проблеми на Пета коренна раса – сегашната. Този код намираме в течащата река, чиято вода е бистра, планинска. Можем да я наречем още бяла вода. Всеки цвят на реката, който се сменя, съответства на една от коренните раси, на една от основните епохи на еволюцията. До момента са изминали Пет коренни раси. 

* Коренна раса. Еволюцията на планетите и материята в тях е стгрого подчинена на Закона за Пулсациите. Този Закон има свои вътрешни времеви процеси, които се наричат Цикли, тоест развитието на материята е подчинено на Закона за Цик- лите. Всеки Цикъл от дадена Пулсация се нарича Коренна раса. Всяка Коренна раса има свои вътрешни, по-малки цикли, които се наричат Подраси. Понятието Раса няма нищо общо с цвета на даден етнос и т.н. Една Пулсация има Седем Цикъла, тоест Седем Коренни раси. Всяка Коренна раса има своите Седем подко- ренни раси. В момента Планетата Земя се развива под енергийните приоритети на Пета Коренна раса в ТАЗИ Пулсация. Предстоят още Шеста и Седма коренна раса.

Всеки цикъл ражда и носи своя цвят на кожата на хората от земното човечество, затова момичетата се оцветяват в съответния цвят на реката. Зеленият цвят не съответства на човешка раса, а на епохата на Растителното царство, без което животът е невъзможен. Живите души (животни и хора) се появяват на планетата тогава, когато този цикъл напълно приключва. Черната вода символизира епохата на черната раса, жълтата - на жълтата раса, червената – на червената раса, а бялата (бистрата) – на бялата раса.

Основната символика в движението на еволюционните процеси е из- разена чрез цвета на водата на реката, течаща пред дома на горската стари- ца. Без зеления цвят те илюстрират и четирите расови типа хора на земята: червени, жълти, черни и бели.

Двете момичета отразяват основните качества на душевния живот на човечеството от черната до бялата раса, респективно от Трета коренна до Пета коренна раса.

За да си изясним подробностите и спецификата на знанието, ще раз- гледаме по-подробно заложената в приказката информация, чрез нейните персонажи и действията им.

Приказката „Златното момиче” дава знания за сътворението на Цар- ствата на планетата Земя и Седемте коренни раси, в които човечеството се обучава, преди да достигне ниво, даващо възможност душата да живее постоянно на Небето – на Горната земя, както са я наричали древните бъл- гари. Натъкваме се на персонажи, които дават представа какъв трябва да бъде моралът и етиката на човека, когато Пета коренна раса е в действие, чрез двата основни образа – Златка и Дъщерята на нейната мащеха. Нека отбележим, че последната остава без име, тоест не се вписва в нито едно от нивата на човешката еволюция. В началото име няма и дъщерята на Мъжа, завареницата, но след срещата със Старата жена момичето получава име- то Златка. Майката също няма име. Обикновено, когато персонажът няма лично име, има прякор, най-често характеризиращ го с някое качество.

Липсата на имена на бащата, дъщерята и майката, както и на няка- къв прякор, навежда на мисълта, че тези персонажи излизат от полето на сакралното знание, имащо за цел да регламентира чрез името или прякора характера на архетиповия образ. Всъщност те нямат образи, липсва какво- то и да е описание на външността им. Натъкваме се на един архетипов сим- вол, говорещ за безличността на времето, в което се развива действието.

Това време е цикъл, изживял своята пулсация и затихващ като про- цес, затова всички същества, намиращи се извън обективните условия на протичащата промяна, губят съществено значение, вследствие на което нямат изразена индивидуалност – нямат имена. Тяхната обективизация е представена само доколкото е нужно да се осъществи действието и да се даде насоката на движението напред. Преди на сцената да се появи кри- тичната ситуация със Златка, разказът не анализира нищо от обективния свят на хората. Не можем да кажем това семейство какво е, кого илюстри- ра. Знаем само, че момичето на този мъж е сираче, защото съпругата му е починала. Липсва дори характеристика за майката на Златка. И това не е случайно. Каква е дъщерята в едно семейство се разбира от нейното въз- питание, което особено в древността е било изключително формирано от майката. Качествата на момичетата определят и качествата на майките им. Поведението е единственият израз на техния характер. И ние го наблюда- ваме ясно изразен чрез отношението им към животните и старицата. Ду- мите им издават категорично кой каква душа носи.

Обстановката, в която се развива действието, е принципно конфликтна – мащеха, заварена дъщеря и собствена дъщеря. Нарушен е естественият ход на нещата. Нарушено е Дао-то на семейството. Понеже семейството е архетипов образ на архетиповия модел Човечество, то можем да направим извода, че е нарушен принципно ритъмът на живот на хората, на всички хора. Символиката на трите жени е всъщност старата традиционна символика на злото, което спохожда един дом, когато неговата стопанка умре. Мащеха, завареница и собствена дъщеря съответства напълно на другата критична форма на съжителството в едно семейство – свекърва, снаха и син. Но ако във второто положение съществува възможността си- нът, като глава на собственото си семейство, да контролира положението, то в първия е напълно невъзможно това да стане, защото мащехата е сто- панка, а децата са принципно подчинени на стопанката. Те имат статус на социално равноправни, но всъщност не са, защото едната е в неизгодното положение на заварено дете. И това предрешава още от началото посоката на развитие на действието. Сюжетната линия е явна и предопределена.

Породеният конфликт ражда ситуация за насочено отношение към двата основни персонажа – двете момичета, тоест бъдещите родоначал- нички на човешки родове. В общочовешки аспект момичетата илюстри- рат Световната майка, затова тяхната задача, поставена на подсъзнателно ниво от Небето, е да изразят поведение, характеризиращо ги като бъдещи майки на човечеството. Това става ясно едва когато в действието се включва Принцът, тоест бъдещият баща на хората, но на подсъзнателно ниво читателят схваща идеята веднага. Юнг говори много ясно за архетипа „майка”. Той определя този символ като базисен за самото понятие. ”... Архетипът „Майка” съществува преди и стои над всяка форма на прояв- ление на майчиното във формално-структурен смисъл.Той е едно непроме- нящо се смислово ядро, способно да се изпълни с всички аспекти и символи на „майчиното”.*

 Ето какво се случва и какви качества търси колективното несъзнавано в лицето на двете момичета – търси възможните аспекти на символа „Майка”. В световен план. И тази идея не е далеч от естественото отноше- ние на слушателя (читателя), който привнася своето лично отношение към събитията и героите. От друга страна Старицата, която в ролята си на ар- хетипов образ на Посветената душа, посредничка на Небето, има тежката задача да избере и повери на едното от момичетата бъдещето на цяла епоха от еволюционното развитие на хората. Тя става орисница на Човечеството за цяла коренна раса, защото качествата на момичетата ще станат един ден наследствени качества на всички хора от расата. От своя страна всяко от тях ще се яви впоследствие в ролята на отделен архетипов образ на прамай- ката. Същността на заложеното знание навежда колобъра – анализатор на идеята, че интерпретацията, великата мултипликация на човешкия код на живота – ДНК, е принципно предопределена от качествата на прародител- ката на човешкия род. Момичето ще интерпретира ДНК чрез личната си генетична памет (децата, които ще роди), обогатявайки я и разширявайки възможните аспекти чрез генетичното разнообразие, внесено от мъжете. За Златка този мъж е Принцът – архетиповият образ на бъдещия Цар и Баща на расата.

Ако прочетем внимателно в Библията главите след убийството на Авел, ще открием, че на земята остават да живеят двама родоначалници, които дават двата клона на човешките родове – Кайн и Сит. Това начало отбелязва всички възможни направления на човешката еволюция, като предопределени по отношение на качествата – на ДНК-то на родовете на Кайн и Сит. Програмата на Човечеството като сбор от същества става в два основни рода – на двамата живи синове на Ева. Разгърнат, този процес носи в себе си тайни, които дават ясна представа на посветените защо и в какви параметри се развиват ДНК-тата на цели родове и народи. Всеки колобър може да извлече тази информация, например на индийския на- род, ако спази правилата и правилно организира кодовете. За него бързо ще настъпи яснота, защо е такава съдбата на индийския народ, защо има необяснимото за европееца сложно кастово разделение, защо водите на ре- ката имат толкова голямо значение за духовното му развитие, защо отказва европейските норми за добър социален живот и т.н.

В приказката заветът кодира двете крайни, напълно антагонистични прояви на отношенията помежду им.

Двете колена на синовете са врагове по рождение. Двама сина – две раси. Поведението на момичетата дава представа за казаното. Но... случващото се с момичетата е предопределено освен от това условие и от тяхното съзнание – те са такива не само по природа, а и защото майките им така са ги възпитали. Става ясно, че двете момичета са архетипови образи на архе- типовия модел на Световната майка, определяща характера на расата. Така архетиповият образ на момичетата става символ на архетиповия модел на Майката. Ето как само в една приказка, с неопределен етносен характер, имаме два архетипови образа на един архетипов модел. А това означава конфликт, защото Човечеството като Коренна раса, като единен органи- зъм, може да има само един архетипов образ на Световната майка, която трябва да даде началото на човешкия род. Сакралното знание обаче ни на- сочва и към други изводи. Казахме, че след смъртта на Авел остават Кайн и Сит, следователно нашата Пета коренна раса започва своето движение в еволюционния цикъл с два основни рода хора. Изводът, че момичетата са Майките на тези родове е естествен и логичен. Но в края на приказката се явява само един Принц. Идеята е да се разбере кое момиче и защо ще стане Царица.

Бащата не се уточнява дали е баща и на двете момичета, но ние при- емаме това за факт, защото под кода Баща в тангризма се разбира – БАБА – старша, еволюирала душа. В Небесен аспект това е Богът-Баща, Отецът, Духът. В негово лице архетиповият образ се явява напълно определен, но въобще неразискван в приказката, архетипов модел на бъдещото човечест- во. И понеже е символ на Небесния Отец, има типично-то за Бога-Баща от- ношение - еднакво поведение и към двете момичета. Не с еднакви чувства, но с еднакви действия. Това вътрешно противоречие в архетипа трябва да породи веднага, още в самото начало, ясно отношение у читателя към ро- доначалника на хората: Небето постъпва принципно правилно към субе- кта, героините, но запазва отношение към личността им, което не пречи на действието. Майката е тази, която има драстично различни чувства и поведение към момичетата.

Казаното определя още едно ниво на информацията – отношението на родителите е по кръв, по род - все още не съществува заветът на Иис- ус Христос – по дух, а не по род. Тук сакралната информация достига до много дълбок проблем – Пета коренна раса е расата на преобръщението, на просветленото съзнание. Доказват го двамата велики представители на промяната на личността в процеса на своето самоосъзнаване – Гаутама Буда и Иисус Христос. Те са два архетипови образа, явяващи се идеалният вариант на Посветения, символизиращи и съответстващи на архетиповия модел – Небесният дух, Бог. Но и двамата са хора, човеци, затова носят и изключителна информация за способността на образа да достигне модела, да се идентифицира с него, да се слее и стане жив модел. Велико е това знание, заложено хилядолетия преди появата на двамата Учители на човеш- кия род. Единият на Лунното човечество (Буда), другият на Слънчевото, защото българската колобърска традиция твърди, че Иисус е хунор (хури- то-арамеец), тоест принадлежи към най-древното от българските колена.

  Златка има добро възпитание и затова възложените й задачи не я затрудняват. Под добро възпитание трябва да се разбира освен висока по културни потребности среда, в която е израснала и натрупването на личен интелектуален потенциал, отработен в поведение. Естествено следствие от това високо ниво е преминаването на душата и тялото й на ново ниво – духовното. Приказката определя този процес с кода златно. Златото е светлината на нейната аура. Цветът на водата на реката, в която потапят Златка, освен че дава информация за цвета на кожата и расата, говори и за светлината на аурата на човека. Днес Християнската църква съвсем осно- вателно определя ореолите на своите святи хора като златни. И това знание не е случайно, а е носено от хилядолетия от посветените като символ на еволюирало съзнание. Много е важно да запомним тази подробност – на съзнанието, заради което ореолът се прави само около главата.

Преломен момент в приказката е срещата на двете момичета със гор- ската Старица. Стигнахме до архетиповия образ на посветената душа. В тази приказка тя е жена. Важен код от разказа е черното облекло на старата жена. Черният цвят на нейните дрехи е символ на жените, помощнички на хората. Те са развити души от Земното човечество. Тяхното черно облекло е символ на материята, която е „мракът”, тъмнината на светлината (енер- гията). В този код се крие знанието, че когато Небесната светлина (енер- гия) пропада в материята, става все по-плътна и по-плътна, докато потъне в „мрака” на материалните форми. Кодът илюстрира алхимичния процес на трансмутацията на Светлината във формите (материята), където тя е погълната и не може да се забележи. Светлината е енергията, която орга- низира формата в нейната структурна цялост. Материалната структура е Мракът, който придава на енергията форма. Така Светлина и Мрак съжи- телстват в единството на нематериалния свят. Черното облекло на старица- та показва, че тя е високо еволюирала посветена душа, подпомагаща хората на земята.

Като архетипов образ Старицата е символ на посветените, съзнателно насочващи героите и действието към предопределени цели. Предопределе- ни от Еволюцията на родовете. Ето как намесата на еволюиралата душа на- сочва действието и коригира бъдещето на момичетата, а оттук и бъдещето на родовете, които те ще родят. Горската старица, баба Янга (съпругата на колобъра), знае всяка вода какви качества има и какви качества ще донесе на хората, развиващи се на това духовно ниво. Нека подчертаем този момент – на духовно, а Момичетата не са изпитвани или обучавани, а са проверявани какво е отношението им към съществуващото вече Животинско царство. Всички животни в къщата на старицата са земноводни. И това не е случайно – земноводните са базата на двете творчества - на Водата и Земята. Те са първите животински видове на планетата. Отношението към тях илюстри- ра отношението към родовете на цялото Животинско царство. Епохата на творчеството на Животинското царство е епохата РАК – зодиакалното съзвездие на живота. Българите са знаели и са предавали на поколенията знанието, че душите на космичната енергия, наречена Дух, се проектират на съответната планетарна система от споменатото съзведие. В езотеричната астрология това съзвездие се нарича „Врата на Живота”, тоест през него- вите енергийни потоци душите на еволюиращите духове преминават и се вливат в енергийните полета на звездните системи в галактиката ни. Каза- ното важи преди всичко за нашата Слънчева система. Пристигналите тук души, преродени в човешки материални тела, отработват своята еволюция, докато достигнат високо еволюирало духовно съзнание. Когато това стане, в дългия процес на развитие от планета на планета, еволюиралите души преминават през така наречената „Врата на смъртта”, която се намира в съзвездие Козирог.

През „Вратата на живота” се преминава, за да се осъществят поре- дица от прераждания и натрупване на опит в материята, а през „Вратата на смъртта” се преминава, за да се завърне душата обратно в Небесните духовни пространтва. В езотеричната астрология този дълъг еволюционен период се илюстрира със съзвездие Кораб, тоест душата пътува по Пътя на еволюцията с кораб, който я води от едното съзвездие до другото. Тази пътуваща душа се нарича трак или тракиец, тоест Пътник.

В календарната символика на древния български календар съзвездие Рак съответства на животното Змия - представител на влечугите. Според Христос тя е най-мъдрата от всички животински родове. Сакралната сим- волика на змията означава Цикъл, Пулсация. Нека не забравяме, че в Биб- лията Змията е тази, която дава началото на новата пулсация на живота на най-старите архетипови образи на архетиповия модел на човека – Адам и Ева. Всъщност наличието на животните в горския дом, както и изпитание- то на характерите чрез тях, разкрива знанието, че човечеството влиза в нов цикъл, в нова раса. Така нареченият Уробурос – змията, захапала опаш- ката си, е истинската алхимична илюстрация на заложената информация. Нека си припомним, че преценката на бабата започва с тяхната реакция към хранилото ги момиче.

Бабата не е нито лоша, нито добра. За разлика от злата славянска баба Яга, българската баба Янга няма преднамерено отношение към каквото и да е. Тя не яде децата, а само наблюдава кой как постъпва със света на природата и го възнаграждава за делата му. Посветените нямат сантиментално отношение към еволюиращата душа. Те налбюдават, прогнозират и насочват в определена посока онези ситуации, в които героите ще докажат сами своите възможности. И толкова, другото е извън техните задължения, защото процесите на сътворяването на новото са лично дело на победилата душа.

Да се спрем на още един много важен момент от кодовете на приказката. Изключително интересен е въпросът на баба Янга: ако си момиче – влез, ако си момче – върви си по пътя. Това е чисто полово предопределение. То е недвусмислено и категорично. Бабата, Посветената душа, не само пита - тя и предопределя следващите събития, защото ако бяха момчета, нямаше да бъдат въобще допуснати в къщата на посветената. Някъде ще срещнем този символ като колиба, другаде като замък или царство на маговете – все едно, в дома на посветените се влиза при строги правила и изисквания. В нашата приказка полът е едно непреодолимо препятствие. Игнорирането на момчетата не е случайно, а представлява един от основните кодове и опорни точки в тълкуването. Старицата не се интересува от момчетата, за- щото те няма да раждат, няма да възпитават деца и да влияят с характера си върху бъдещите поколения. Човечеството в новата раса ще бъде такова, каквато е неговата прародителка - тази, която пренася ДНК.

В „Теория на енергийния обмен” говорихме за жената като преноси- тел на Дългата памет на човешката еволюция – ДНК. Молекулата на Жи- вота ще се мултиплицира чрез утробата на тези две момичета, затова горската старица се явява изключително важен персонаж – тя е пазителката на качествата на бъдещите раси (цветът на водата), проверява и определя кое момиче какво наследство да носи. Старицата е отговорна пред времето и човечеството, на което му предстои да тръгне по нов път, предопределен от качествата на бъдещата Майка на родовете. Кое от момичетата ще по- веде това начало, не може да бъде безразлично на пратениците на Небето, което говори ясно за знанието, че от Астралния свят (водата) непрестанно наблюдават човшкия род и делата на пратениците.

Накрая идва Царският син. Принцът, когато започне да създава своя личен род, също иска да знае какви качества има съпругата му, защото тя ще бъде майка на неговите наследници. Тук е мястото да уточним, че в тан- гризма титлата Принц е символ на Небесна Светлина, Небесен пратеник. Открива ни се знанието, че родоначалниците на човешкия род са от Небе- то. От този факт разбираме също, че Принц е име на Небесната светлина. Нейната шестструктурна същност ще разгледаме в приказката за Снежанка. Там кодовете Принц и Принцеса ще ни станат ясни като съдържание и символика. Засега е нужно да уточним само още едно нещо – в приказката „Златното момиче” Принцът и Годеницата му са родоначалните, архети- повите образи на бъдещото човечество. Те са Архетиповете на същността, на качествата на бъдещото човечество като цяло, като единен организъм, съставен от милиони отделни човешки същества, без оглед на техните ет- нически, расови, интелектуални и т.н. качества.

Принц и Принцеса са универсалните архетипови модели за човешко същество. Понятието Принц и Принцеса произхожда от българския код за Човека – творец в метерията - ПЕР. Тълкува се като Първият, Изначални- ят, Адам - Този, който започва процесите. Другото значение на кода ПЕР е Дом, жилище. Светилището Перперек в Родопите, до град Кърджали, не е тракийско, а българско и името му означава Първи (велик) Дом на Слън- чевата душа. Наличието на българската Богиня-Майка УМАЙ го потвърж- дава категорично.

Триединността на кода ПЕР (трите букви на името я илюстрират ясно) се разделя на двата основни творчески Принципа, организиращи материята около собствената си субстанция Ян и Ин, Принц и Принцеса, Мъж и Жена. Надяваме се читателят да се е досетил, че Принципът като понятие за нещо кардинално, цялостно, произхожда пряко от символа Принц. Принципно означава пряко произхождащо от Главното, както Принцът и Принцесата са титли, които означават пряко произхождащи от Царското семейство. Този анализ ни отвежда веднага до върховната повеля на Танг- Ра към българите – заветът, съхранен и в Търновската ни конституция: Душа – душа да не поробва! Блестящ код за братството между хората, да- ден ни преди много, много хилядолетия.

От приказката разбираме още, че в Човешкия род има два основни типа хора – на пробудените души и на тънещите в невежество и себичност хора. А от края на приказката става ясно, че за новата раса, в случая Шеста Коренна, ще бъдат предпочетени само духовно развитите хора – децата на Златка, златното момиче. И понеже знаем, че Шеста коренна раса ще се ръководи от Учителя Иисус в ранга си Христос, можем да кажем, че Прин- цът е самият Христос, архетиповият образ на посветения Учител – син на човешкия род, но и Син на Бога. Колосално знание на българските колобри хилядолетия преди раждането на хунора Иисус.

Нека се върнем и доизясним един любопитен момент: Златка е за- вареница – тоест тя е съществуващата от преди, съществуващата преди появата на мащехата и дъщеря й. Кодът завареница не е случаен. С тази информация се осветляват знанията на колобрите за съдбата на пробуде- ните души и най-вече на посветените от предишната коренна раса. Те преминават от раса в раса. Новите прераждащи се души ги заварват тук, на земята, в пределите на битието през новия цикъл. Тяхната роля през всяка следваща Коренна раса е отбелязана с нови задължения и служение на чо- вечеството - на непросветлените човешки същества, затова Златка работи и върши всичко за семейството. В съзнанието на хората този факт изглеж- да като проклятие, като тежка орис, но за посветените означава: служител на човешкия род. Добронамерен, безупречен в делата си посветен. Златка защитава мащехата и доведената си сестра, когато над тях надвисва спра- ведливият гняв на Принца. Тя се застъпва за тях не само защото е добра, а защото представлява символичен образ на прогресиралото ни съзнание, което ще даде плод за бъдещето ни. Златка не би била просветлена душа, ако не защитава всички души с грижовността на Майка на човечеството, тоест на всички. Нейната защита е принципна, а не сантиментална.

Сега да обърнем внимание на два много интересни символа. Те сякаш се предават почти механично, защото в приказките всички животни могат да говорят. Животните на бабата свободно изказват своите чувства. Когато обаче трябва да изразят цялостното си отношение към двете момичета, употребяват думи, които са лишени от яснота и превод: „пок” и „къх”.

В сакралните езикови знания на колобрите думичките „пок” и „къх” имат конкретно значение. Пок означава добрата проява на огъня, а къх – лошата. Майките и днес употребяват към малките деца предупредител- ното „къх, къх”, което означава - пари, ще се опариш! Народната памет е запазила значението на едната дума, но нямаме представа въобще какво означава първата, ако не я съпоставим с втората и не знаем от преданието, че благотворната енергия на огъня се ранича „пок”. Авторът е чел тази приказка със запазени двете думички. Невероятна е народната памет – хиляди години, а информацията остава непокътната. Запазването на тези два символа доказва красноречиво защо всички съществени знания в тангризма се предават чрез приказките. Митовете и приказките са най-дълголетните творения на човешкото творчество. Те не стареят, а информацията закоди- рана в тях никога не губи своето значение.

От приказката „Златното момиче” разбираме, че въпросите на еволю- цията на човешкия род са занимавали нашите деди и са били част от тях- ното тайно знание, което се е предавало на поколенията по най-достъпния начин – чрез фолклора.

Всичко казано дотук ни дава основние да направим следните изводи за знанието на древните българи:

1. Знание за Пътя на еволюцията на Човечеството.

2. Знание за Седемте цикъла на Еволюцията и факта, че се намираме в Петия цикъл – бялата вода, прозрачната.

3. Знание за двата основни вида човешки същества - според духовното им развитие.

4. Знание за Шеста коренна раса като раса на духовното (златното) човечество, което ще бъде окачествено от посветените и прието от Принца (Синът) или Небесната йерархия.

5. Знание за Критерия за еволюция на душата – личното излъчване на човека. В случая е златната аура – тази, която Христовата Православна църква неотменно рисува над главите на духовните хора.

6. Еволюцията има само един функционален критерий – Отношението към света, в който живеем. Затова в друга книга определихме Отноше- нието като основна функция на еволюцията.

Приключвайки с тази първа приказка от сакралните вълшебни приказки на древните българи, искам да обърна внимание на още един въпрос, до който Юнг блестящо достига по чисто умозрителен път. В предговора казахме, че всеки герой или предмет е код, който колобърът тълкува. Много важно е обаче да не пропускаме да обърнем внимание на съвкупността и специфичността на образите, участващи в разказа, в действието на приказката. Тази съвкупност определя дълбочината и характера на общочовешките качествени достижения в еволюцията на човечеството като цяло. Те именно са фонът, базата, върху която нашето подсъзнание долавя, а по- късно и извежда архетиповите образи на цялата раса. В приказката „Златното момиче” тези образи са малко, докато в следващите приказки тяхното количество ще нараства, защото с еволюцията на расите нарастват и архетиповите образи на човешкото разширено съзнание. Юнг нарича това подсъзнателно ниво на нашето съзнание колективно несъзнавано: „Съвкупността от архетиповете образува същинското съдържание на ко