ЧЕТИРИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ

ИЛИ ПРАКТИЧЕСКО РЪКОВОДСТВО ЗА ЛИЧНА СВОБОДА

ИЛИ ТОЛТЕКСКА КНИГА НА МЪДРОСТТА

Дон Мигел Руис

Толтеките

Преди хиляди години толтеките били известни из цяло Южно Мексико като “жени и мъже на познанието". Ан­трополозите говорят за тях като за нация или раса, но всъщност това било общност от учени и творци, изучаващи и съхраняващи познанието и духовните практики на древните. Събирали се като учители (нагуали) и ученици в Теотихуакан, древния град на пирамидите край Мексико Сити, известен като мястото, където „Човекьт става Бог".

В течение на векове нагуалите били принудени да крият древната мъдрост и да поддържат съществуването й в тайна. Европейското нашествие и честите злоупотреби с личната сила от страна на някои учени­ци довели до необходимостта знанието да се крие от неподготвените да го използват мъдро или от онези, които биха могли преднамерено да злоупотребят с него за лична изгода.

За щастие, езотеричното толтекско познание се запазило и се предавало от поколение на поколение от различни родове нагуали. Макар и да останали в тайна в продължение на стотици години, древните пророчес­тва предсказали настъпването на ера, когато древната мъдрост трябва да бъде върната на хората. Сега дон Мигел Руис, нагуал от рода на Рицаря на Орела, е насочен да сподели с нас могъщите учения на толтеките.

Толтекското познание произлиза от универсалния източник на истината, като всички останали свещени езотерични традиции по целия свят. Въпреки че не е религия, то почита всички духовни учители, проповядвали на Земята. Макар и духовно по същността си, по-­точното му описание е начин на живот, който се отличава с бързо постигане на щастие и любов.

Замъгленото огледало

ПРЕДИ ТРИ ХИЛЯДИ ГОДИНИ близо до скътан сред пла­нини град живеел един човек, досущ като вас и мен. Той учел за лечител, искал да усвои познанията на своите предци, но не бил съвсем съгласен с всичко, което научавал. В сърцето си усещал, че трябва да има нещо повече.

Един ден, докато спял в една пещера, сънувал, че вижда собственото си спящо тяло. Излязъл от пещерата в нощ на новолуние. Небето било ясно, обсипано с милио­ни звезди. Тогава вътре в него се случило нещо, което променило живота му завинаги. Погледнал ръцете си, опипал тялото си и чул собствения си глас да казва: „Аз съм направен от светлина; аз съм направен от звезди".

Погледнал отново звездите и осъзнал, че не звездите създават светлината, а по-скоро светлината създава звездите. „Всичко е направено от светлина - рекъл той - и междинното пространство не е празно". И раз­брал, че всичко съществуващо всъщност е едно живо същество, а светлината е вестоносецът на живота, за­щото е жива и съдържа цялата информация.

После осъзнал, че макар да е направен от звезди, той не е тези звезди. „Аз съм междузвездието", помислил си той. Така че нарекъл звездите тонал, а светлината по-между им - нагуал, и си дал сметка, че онова, което създа­ва хармонията и пространството между двете, е Живо­тът или Намерението. Без живота тоналът и нагуалът не могат да съществуват. Животът е силата на абсолютното, върховното, Творецът, който създава всичко. Ето какво открил: всичко съществуващо е проява на единното живо същество, което наричаме Бог. Всичко е Бог. И стигнал до извода, че човешкото възприятие е само светлина, възприемаща светлина. Освен това осъзнал, че материята е огледало - всичко е огледало, отразяващо светлината и създаващо от нея образи - и светът на илюзията, Сънят, е досущ като мъгла, която не ни позволява да видим истинската си същност. „Истинската ни същност е чиста любов, чиста светлина", —казал той.

Това прозрение променило живота му. След като проумял истинската си същност, той насочил поглед към останалите хора и към природата и останал изумен от видяното. Видял себе си във всичко - във всеки човек, във всяко животно, във всяко дърво, във водата, в дъжда, в облаците и в почвата. И разбрал, че животът смесва тонала и нагуала по различни начини, за да създаде милиарди проявления на живота.

През тези няколко мига той разбрал всичко. Бил мно­го развълнуван и сърцето му се изпълнило с покой. Ня­мал търпение да разкаже на близките си какво е открил. Но не разполагал с думи да го обясни. Опитал се да разкаже на другите, но те не го разбирали. Виждали, че се е променил, че очите му и гласът му излъчват някаква красота. Забелязали, че вече не осъжда нищо и никого. Различавал се от всички останали.

Разбирал всекиго много добре, но никой не можел да разбере него. Вярвали, че е въплъщение на Бога, а той се усмихвал, когато го чуел, и отвръщал: „Вярно е. Аз съм Бог. Но ти също си Бог. Ние сме едно и също, ти и аз. Ние сме образи от светлина. Ние сме Бог". Но хората пак не разбирали.

Той открил, че е огледало за останалите хора, огле­дало, в което виждал себе си. „Всеки е огледало", казвал той. Виждал себе си във всекиго, но никой не виждал в него себе си. И той разбрал, че всички сънуват, но без да го съзнават, без да знаят какво представляват всъщ­ност. Не можели да видят себе си в него, защото между огледалата съществувала стена от мъгла или дим, съставена от тълкуванията на образи от светлина - Съ­нят на хората.

Тогава разбрал, че скоро ще забрави всичко научено. Искал да запомни всичките си видения, така че започнал да нарича себе си Замъгленото огледало, за да не забравя никога, че материята е огледало, а междинният дим ни пречи да разберем какво представляваме. Той казал: „Аз съм замъгленото огледало, защото виждам себе си във всеки от вас, но не се познаваме заради дима помежду ни. Този дим е Сънят, а огледалото си ти, сънуващият".

Джон Ленън

ОНОВА, КОЕТО ВИЖДАТЕ и чувате в този миг, е само сън. Сега, в настоящия момент, вие сънувате. Сънувате с буден мозък.

Сънуването е основната функция на ума и умът сънува двадесет и четири часа в денонощие. Той сънува, когато мозъкът е буден и когато мозъкът спи. Разликата е, че когато мозъкът е буден, съществува материал­на рамка, която ни кара да възприемаме предметите линейно. Когато заспим, не разполагаме с рамката и съ­нят има склонността постоянно да се променя.

Хората непрекъснато сънуват. Преди ние да се ро­дим, предците ни са създали голям външен сън, който ще наричаме колективен сън или съня на планетата. Сънят на планетата е сборът от милиарди по-малки, индивидуални сънища, които заедно образуват съня на се­мейството, на общността, на града, на държавата, и накрая - съня на цялото човечество. Сънят на планета­та включва всички норми на обществото, неговите вярвания, закони, религии, неговите различни култури и начини на живот, неговите правителства, училища, обществени събития и празници.

Ние се раждаме със способността да се научим как да сънуваме и родените преди нас ни учат да сънуваме по приетия от обществото начин. Външният сън има толкова много правила, че когато се ражда нов човек, ние привличаме вниманието му и запознаваме ума му с тях. Външният сън използва мама и татко, училищата и религията, за да ни научи как да сънуваме.

Вниманието е способността ни да разграничаваме и да се съсредоточаваме само върху онова, което искаме да възприемем. Можем да възприемаме милиони неща едновременно, но, използвайки вниманието си, съумява­ме да задържим желаното на преден план в ума си. Заобикалящите ни възрастни са привлечи вниманието ни и са вкарали в ума ни информация посредством повто­рение. Именно по този начин сме научили всичко, кое­то знаем.

Използвайки вниманието си, ние сме изучили цяла ре­алност, цял сън. Научили сме се как да се държим в обществото: на какво да вярваме и на какво - не; кое е приемливо и кое - неприемливо; кое е добро и кое -лошо; кое е красиво и кое е грозно; кое е правилно и кое - неправилно. Всичко вече е там - цялото това знание, всичките правила и представи за това как да се държим в света.

В училище сте седели на малко столче и сте слушали внимателно на какво ви учи учителят. В църквата сте внимавали какво ви казва свещеникът или проповедникът. Същото важи и по отношение на мама и татко, братята и сестрите: всички те са се опитвали да привлекат вниманието ви. Ние също се научаваме да привли­чаме вниманието на другите хора и развиваме почти непреодолима потребност за внимание. Децата се съ­ревновават за вниманието на родителите си, на учи­телите си и на своите приятели. „Виж ме! Виж какво правя! Ей, аз съм тук!" Нуждата от внимание става мно­го силна и продължава в зрелостта. Външният сън приковава вниманието ни и ни учи на какво да вярваме, започвайки с езика, на който говорим. Езикът е кодът за разбиране и общуване между хората. Всяка буква, всяка дума в езика е споразумение. Наричаме това страница в книга; думата страница е споразумение, което разбира­ме. След като сме разбрали кода, вниманието ни е прив­лечено и енергията е преминала от един човек в друг.

Не вие сте избрали да говорите английски. Не сте избрали религията си и моралните си ценности – те вече са били тук, преди да се родите. Никога не сме има­ли възможността да избираме в какво да вярваме или на какво да не вярваме. Никога не сме избирали дори и най-маловажните от тези споразумения. Не сме избрали дори собственото си име.

Като деца не сме имали възможността да избираме убежденията си, но сме се съгласили с информацията, предадена ни от съня на планетата чрез другите хора. Единственият начин за съхраняване на информация е чрез споразумение, чрез съгласие. Външният сън може да привлече вниманието ни, но ако не се съгласим, ние не запазваме информацията. Съгласим ли се обаче, за­почваме да вярваме и това се нарича вяра. Да имаш вяра означава да вярваш безусловно.

Ето така се учим като деца. Децата вярват на всичко,  казано от възрастните. Ние се съгласяваме с тях и вярата ни е толкова силна, че системата от вярвания контролира целия ни сън за живота. Не ние сме избрали тези вярвания, може дори да сме се бунтували срещу тях, но не сме били достатъчно силни, за да извоюваме победа. Резултатът е отстъпване пред вярванията с наше съгласие.

Аз наричам този процес опитомяване на хората. Посредством него ние се научаваме как да живеем и как да сънуваме. При човешкото опитомяване информацията от външния сън се предава на вътрешния, форми­райки целия ни мироглед. Първо учат детето да назовава предметите: мама, татко, мляко, бутилка. Ден след ден, вкъщи, в училище, в църквата и от телевизията ни казват как да живеем, кой тип поведение е приемливо. Външният сън ни учи как да бъдем хора. Имаме цялост­на престава какво е „жена" и какво е „мъж". Научаваме се също така да съдим: да съдим себе си, да съдим другите, да съдим ближните си.

Децата се дресират по същия начин, по който дресираме куче, котка или друго животно. За да научим кучето на нещо, ние го наказваме и го награждаваме. Дресираме децата си, макар да ги обичаме безкрайно, по съ­щия начин, по който дресираме всяко домашно живот­но: чрез системата от наказания и награди. Казват ни: “добро момче" или „добро момиче", когато правим оно­ва, което мама и татко искат да направим. В проти­вен случай сме „лошо момиче" или „лошо момче".

Когато сме престъпвали правилата, са ни наказвали; когато сме ги спазвали - сме получавали награда. Наказвали са ни много пъти на ден и са ни награждавали мно­го пъти на ден. Скоро сме започнали да се боим от наказанията, както и да не би да не получим награда. Награ­дата е вниманието на родителите ни или на други хора - братята и сестрите, учителите, приятелите. Скоро развиваме потребността да привличаме вниманието на другите, за да си получим наградата.

Наградата е приятна и ние продължаваме да правим онова, което другите искат от нас, за да я получим. Заради страха от наказанието и лишаването от награда започваме да се преструваме на такива, каквито не сме, само за да угодим на околните, само за да бъдем доста­тъчно добри за някой друг. Опитваме се да се харесаме на мама и на татко, на учителите в училище, на църквата и така започваме да играем роля. Преструваме се на такива, каквито не сме, от страх да не бъдем отх­върлени. Страхът да не бъдеш отхвърлен се превръща в страх от това, че не си достатъчно добър. Накрая се превръщаме в някой, който не сме. Ставаме копие на убежденията на мама, убежденията на татко, убежденията на обществото и религиозните вярвания.

Всичките ни естествени наклонности се изгубват в процеса на опитомяване. И когато станем достатъчно големи, за да започне умът ни да разсъждава, научаваме думата „не". Възрастните казват: „Не прави това, не прави онова". Ние въставаме и заявяваме: „Не!" Бунту­ваме се, защото браним свободата си. Искаме да бъдем самите себе си, но сме много малки, а възрастните - го­леми и силни. След известно време започваме да се боим, защото знаем, че всеки път, когато направим нещо не както трябва, получаваме наказание.

Опитомяването е толкова могъщо, че в определен момент от живота вече не ни е нужен опитомител. Нямаме нужда от мама или татко, училището или църквата, за да ни опитомяват. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в свой собствен дресъор. Ние сме самодресиращо се животно. Сега можем да се опитомяваме съгласно заложения в нас мироглед и посред­ством същата система от наказания и награди. Наказваме се, когато престъпваме правилата на системата си от вярвания; награждаваме се, когато сме „добро момче" или „добро момиче".

Мирогледът напомня управляващ ума ни кодекс. Всичко в този кодекс е наша безпрекословна истина. Съобразяваме преценките си с него, даже и вътрешна­та ни природа да протестира. Дори и моралните закони като Десетте Божи Заповеди са заложени в ума ни в процеса на опитомяване. Едно след друго, всички тези споразумения стават част от кодекса и управляват съня ни.

В умовете ни има нещо, което преценява всичко и всички, включително времето, кучето, котката -всичко. Вътрешният Съдник използва съдържанието на кодекса, за да прецени всичко, което правим и не правим, мислим и не мислим, чувстваме и не чувстваме. Всичко се подчинява на тиранията на този Съдник. Всеки път, когато сторим нещо, престъпващо кодек­са, Съдникът ни обявява за виновни, заслужаващи наказание и длъжни да изпитваме срам. Това се случва много пъти на ден, ден след ден през всичките години от живота ни.

Една друга част от нас е подложена на осъждане и тази част се нарича жертвата. Жертвата понася обвиненията, вината и срама. Това е онази част от нас, ко­ято казва: „Горкият аз, не съм достатъчно добър, не съм достатъчно умен, не съм достатъчно привлекате­лен, не заслужавам любов, тежко ми". Големият Съдник се съгласява и казва: „Да, не си достатъчно добър". И всичко това е основано на мироглед, който никога не сме избирали. Той е толкова силен, че дори години по-късно, когато се запознаем с нови концепции и се опи­таме да вземаме собствени решения, откриваме, че убежденията ни продължават да ръководят живота ни. Всичко, което е в разрез с кодекса, предизвиква странно усещане в слънчевия ви сплит и то се нарича страх. Нарушаването на правилата в кодекса отваря емоционалните ви рани и реакцията ви е да произведе­те емоционална отрова. Тъй като всичко в кодекса се приема за вярно, всяко предизвикателство към убежденията ви ви изпълва с несигурност. Дори кодексът да греши, той ви кара да се чувствате сигурни.

Ето защо ни е необходима голяма смелост, за да въс­танем срещу собствените си убеждения. Защото дори да знаем, че не сме ги избрали, истината е, че сме се съг­ласили с всички тях. Споразумението е толкова силно, че дори да се убедим в неговата погрешност, изпитва­ме вината и срама, възникващи при нарушаването на тези правила.

Точно както правителството разполага със закони, управляващи колективния сън, нашите убеждения са кодексът, управляващ индивидуалния ни сън. Всички тези закони съществуват в ума ни, ние им вярваме и Съдни­кът в нас основава всичко на тези правила. Съдникът отсъжда и жертвата понася вината и наказанието. Но кой казва, че в този сън има справедливост? Истинска­та справедливост е да плащаш само веднъж за сторена­та грешка. Истинската несправедливост е да плащаш повече от веднъж за сторената грешка.

Колко пъти плащаме за една грешка? Отговорът е -хиляди пъти. Човекът е единственото животно на зе­мята, което плаща хиляди пъти за същата грешка. Останалите животни плащат по веднъж за всяка направе­на грешка. Но не и ние. Ние имаме могъща памет. Пра­вим грешка, осъждаме се, намираме се за виновни и се на­казваме. Ако съществува справедливост, това би било достатъчно; не е необходимо да го правим отново. Но всеки път, когато си спомним, ние отново се съдим, отново се чувстваме виновни и се наказваме отново и отново и отново. Ако имаме съпруг или съпруга, той също ни напомня за грешката, така че да можем отно­во да се осъдим, да се накажем и да се почувстваме ви­новни. Нима това е честно?

По колко пъти принуждаваме съпрузите, децата или родителите си да плащат за същата грешка? Всеки път, когато си спомним за грешката, ние отново ги обвиняваме и им изпращаме всичката емоционална отро­ва, породена от несправедливостта, и после ги принуждаваме отново да платят за грешката. Справедливост ли е това? Съдникьт в ума греши, защото системата от вярвания, кодексът греши. Целият сън почива вър­ху фалшив закон. Деветдесет и девет процента от складираните в умовете ни убеждения не са нищо друго, освен лъжи, и ние страдаме, защото вярваме на всички тези лъжи.

В съня на планетата е нормално хората да страдат, да живеят в страх и да създават емоционални драми. Външният сън не е приятен сън; това е сън, изпълнен с жестокост, страх, войни и несправедливост. Индиви­дуалните сънища на хората се различават, но като цяло са предимно кошмари. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме едно много трудно за живеене място, защото го управлява страхът. Из целия свят срещаме човешко страдание, гняв, отмъщение, наркомании, насилие по улиците и огромна несправедливост. Макар да съществува в различна степен в различните държави, страхът контролира външния сън.

Ако сравним съня на човешкото общество с описани­ето на ада във всички световни религии, откриваме, че са абсолютно еднакви. Религиите рисуват ада като мяс­то на наказание, място на страх, болка и страдание, място, където огънят те изгаря. Огънят е породен от —произтичащите от страха емоции. Винаги, когато изпитваме гняв, ревност, завист или омраза, ние усещаме изгарящия ни огън. Живеем в адски сън.

Ако приемем ада за състояние на ума, тогава той е навсякъде около нас. Другите може да твърдят, че ако не правим, каквото са ни казали да правим, ще отидем в ада. Не е вярно! Ние вече сме в ада, включително и оне­зи, които ни заплашват. Никой не може да изпрати някого в ада, защото вече сме в него. Наистина, другите могат да направят ада още по-лош. Но само ако го поз­волим.

Всеки човек си има свой собствен индивидуален сън и също като колективния сън, той често се управлява от страха. Учим се да сънуваме ада в собствения си живот, в индивидуалния си сън. Разбира се, тези страхове се проявяват по различни начини при всеки човек, но всички изпитваме гняв, ревност, омраза, завист и дру­ги негативни емоции. Индивидуалният ни сън може да се превърне в постоянен кошмар, в който страдаме и живеем в страх. Но не е необходимо да сънуваме кошма­ри. Можем да се насладим на приятен сън.

Цялото човечество търси истина, справедливост и красота. Обречени сме вечно да търсим истината, за­щото вярваме само в складираните в умовете ни лъжи. Търсим справедливост, защото в системата ни от вяр­вания няма справедливост. Търсим красота, защото, не­зависимо колко красив е човекът, ние не вярваме, че той притежава красота. И продължаваме да търсим и да търсим, когато всичко е вече вътре в нас. Няма ис­тина, която да открием. Тя е навсякъде около нас, но поради складираните в умовете ни споразумения и убеждения сме неспособни да я видим.

Не виждаме истината, защото сме слепи. Заслепяват ни всички онези фалшиви убеждения в нашите умове. Изпитваме необходимост да бъдем прави и да изкараме другите криви. Доверяваме се на онова, в което вярваме, и нашите убеждения ни обричат на страдание. Сякаш живеем в мъгла, която не ни позволява да видим по-далеч от носа си. Живеем в мъгла, която дори не е ре­ална. Тази мъгла е сън, собственият ви сън за живота -убежденията ви, всичките ви представи за вашата същ­ност, всичките ви споразумения с другите, със себе си и дори с Бог.

Целият ви ум е мъгла, която толтеките наричат митоте. Умът ви е сън, в който хиляди хора говорят едновременно и никой никого не разбира. Това е състоянието на човешкия ум - едно голямо митоте и зара­ди това голямо митоте не можете да видите истинската си същност. В Индия митоте наричат майя, ко­ето означава илюзия. Това е представата на личност­та за „Аз съм". Всичко, което вярвате за себе си и за света, всичките представи и програми в ума ви, са митоте. Не можем да видим кои сме всъщност; не можем да осъзнаем, че не сме свободни. — Ето защо хората се съпротивляват на живота. Да бъдеш жив е най-големият страх на човека. Смъртта не е най-страшното за нас; най-големият ни страх е да поемем риска да бъдем живи - риска да бъдем живи и да из­разяваме истинската си същност. Да бъдеш самия себе си е най-големият страх на човека. Научили сме се да жи­веем, опитвайки се да удовлетворим изискванията на другите. Научили сме се да живеем според представите на други хора от страх, че няма да ни приемат и няма да бъдем достатъчно добри за някой друг.

В процеса на опитомяване формираме представа­та си за съвършенство, за да се опитаме да бъдем достатъчно добри. Представяме си какви трябва да бъдем, за да ни приемат всички. Упорито се стараем да угодим на хората, които ни обичат - на мама и татко, на по-големите братя и сестри, на свещени­ците и на учителите. Опитвайки се да бъдем доста­тъчно добри за тях, ние си създаваме представа за съвършенството, но не отговаряме на тази престава. Никога няма да бъдем съвършени от тази гледна точка. Никога!

Тъй като не сме съвършени, ние отхвърляме самите себе си. Равнището на самоотхвърляне зависи от това колко добре са успели възрастните да разрушат наша­та цялостност. След опитомяването вече не става въпрос за това дали си достатъчно добър за някой друг. Ние не сме достатъчно добри за себе си, защото не отговаряме на собствената си представа за съвършенство. Не можем да си простим, че не сме онова, което же­лаем да бъдем, или по-скоро онова, което вярваме, че трябва да бъдем. Не можем да си простим, че не сме сьвършени.

Знаем, че не сме онова, което вярваме, че трябва да бъдем, и затова се чувстваме фалшиви, разочаровани и безчестни. Опитваме се да се скрием и играем роля. В резултат се чувстваме неавтентични и носим социал­ни маски, за да попречим да другите да го забележат. Ужасно се боим да не би някой да забележи, че не сме онова, на което се правим. Преценяваме и другите съг­ласно представата си за съвършенство и, съвсем естес­твено, те също не отговарят на очакванията ни.

Унижаваме се само за да угодим на околните. Дори вредим на физическите си тела само и само да бъдем приети от другите. Виждаме младежи, които взимат наркотици, за да не бъдат отхвърлени от връстници­те си. Те не разбират, че проблемът е в собственото им самоотхвърляне. Отхвърлят себе си, защото не са онова, на което се правят. Искат да бъдат някакви, но не са, и затова се срамуват и се чувстват виновни. Хо­рата непрестанно се самонаказват, защото не са онова, което вярват, че трябва да бъдат. Самоизмъчват се и предизвикват и другите да ги измъчват.

Но никой не ни измъчва така, както се измъчваме са­мите ние и именно Съдникът, жертвата и системата от вярвания ни принуждават да го правим. Да, има хора, които казват, че съпругът, съпругата, майка им или баща им ги е малтретирал, но вие знаете, че ние малтретираме себе си много повече. Вътрешният ни съ­дия е най-лошият от всички съдии. Ако направим греш­ка пред хората, опитваме се да я отречем и прикрием. Но щом останем сами, Съдникът се изправя в цялата си сила, чувството за вина става нетърпимо и ние се чув­стваме ужасно глупави, лоши или жалки.

Никой в живота ви не ви е унижавал повече, откол­кото сте се унижавали сами. И границата на самоунижението ви е точно границата на унижението, което ще търпите от някой друг. Ако някой ви унижава малко по­вече, отколкото се унижавате сами, вероятно ще го на­пуснете. Но ако ви унижава малко по-малко, отколкото се унижавате сами, вероятно ще продължите връзката и ще търпите до безкрай.

Ако стигате до крайности в самоунижението, може дори да търпите някой, който ви бие, оскърбява и се държи с вас като с отрепка. Защо? Защото вътрешно си казвате: „Аз го заслужавам. Този човек ми прави услу­га като е с мен. Не заслужавам любов и уважение. Не съм достатъчно добър".

Имаме нужда да бъдем приемани и обичани от други­те, но не можем да приемем и обичаме себе си. Колкото по-голяма е любовта ни към самите нас, толкова по-мал­ко ще се самоизмъчваме. Самоизмъчването идва от самоотхвърлянето, а самоотхвърлянето - от предста­вата ни за съвършенството и непостижимостта на този идеал. Представата ни за съвършенство е причина и да се самоотхвърляме и да не приемаме и себе си, и другите такива, каквито са.

Има хиляди споразумения, които сте сключили със себе си, с другите хора, със съня си за живота, с Бог, с об­ществото, с родителите, със съпруга и с децата си. Но най-важни са споразуменията, сключени със самия себе си. В тях заявявате кой сте, какво чувствате, в какво вярвате и как ще се държите. Резултатът е онова, което наричате своя индивидуалност. В тези споразумения вие казвате: „Ето какво представлявам. Ето в какво вярвам. Мога да правя определени неща, други – не. Това е реалност; онова - фантазия; това е възможно, онова - невъзможно".

Едно споразумение не е голям проблем, но много наши споразумения ни карат да страдаме, да се проваляме в живота. Ако искате животът ви да е изпълнен с радост и удовлетворение, трябва да намерите смелост­та да сложите край на тези почиващи върху страха споразумения и да поискате обратно личната си сила. Почиващите върху страх споразумения изискват израз­ходване на много енергия, докато почиващите върху любовта ни помагат да съхраним енергията си и дори -да я увеличим.

Всеки от нас е роден с определено количество лична сила, която презареждаме всекидневно чрез почивка. За съжаление, цялата ни лична енергия отива първо за съз­даването на тези споразумения и после - за спазването им. Всички създадени споразумения изсмукват личната ни сила и в резултат на това се чувстваме безсилни. Имаме сила колкото да изкараме някак деня, защото по-голямата част от нея ни отива за спазване на споразу­менията, които ни държат в плен на планетарния сън. Как да променим съня за живота си, след като нямаме сили да променим дори и най-маловажното споразуме­ние?

Ако осъзнаем, че животът ни се управлява от наши­те споразумения, а не харесваме съня за живота си, зна­чи трябва да променим споразуменията. Когато най-сетне сме готови за предприемането на тази стъпка, четири могъщи споразумения ще ни помогнат да сложим край на почиващите върху страха и пресушаващи енергията ни споразумения.

След прекратяването на всяко споразумение вие си възвръщате цялата енергия, използвана за неговото създаване. Ако възприемете тези четири нови споразу­мения, те ще засилят личната ви сила дотолкова, че да можете да промените цялата система на старите си споразумения.

Необходима ви е много силна воля, за да приемете Четирите Споразумения - но ако започнете да ги спазвате, животът ви ще се промени до неузнаваемост. Ще видите как драмата на ада изчезва пред очите ви. Вмес­то да живеете в съня за ада, ще създадете нов сън - ва­шия личен сън за рая.

Бъди безгрешен в словото си

ПЪРВОТО СПОРАЗУМЕНИЕ е най-важното и същевре­менно най-трудно за спазване. Толкова е важно, че дори само чрез него ще успеете да се издигнете до онова равнище на сьществувание, което наричам земен рай.

Първото споразумение е: Бъди безгрешен в словото си. Звучи съвсем просто, но е извънредно могъщо. Защо словото? Вашето слово е силата, която трябва да съз­дадете. Вашето слово е дар от самия Бог. В Евангелие­то от Йоана се казва следното за сътворението на света: „В началото беше Словото и Словото беше у Бога и Бог беше Словото".^[1] Чрез словото изразявате съзида­телната си сила. Именно чрез словото давате израз на всичко. Независимо на какъв език говорите, намерения­та ви се осъществяват посредством словото. Онова, което сънувате, чувствате и представлявате, ще се прояви чрез словото.

Словото не е само звук или писмен символ. Словото е сила; това е мощта, която трябва да изразите и преда­дете, да осмислите и от това да сътворите събитията в живота си. Вие можете да говорите. Кое друго жи­вотно на тази планета може да говори? Словото е най-могъщият инструмент, който притежавате като човешко същество; това е инструментът на магията. Но като меч с две остриета, вашето слово може да сътво­ри най-прекрасния сън или да унищожи всичко наоколо. Едното острие е злоупотребата със словото, която създава жив ад. Другото е безгрешността на словото, която ще сътвори само красота, любов и земен рай. В зависимост от употребата си словото може да ви осво­боди или да Ви зароби дори още повече. Цялата магия, ко­ято притежавате, се корени във вашето слово. То е бяла магия, а злоупотребата с него - черна магия.

Словото е толкова могъщо, че дори една-единствена дума може да промени или да унищожи живота на ми­лиони хора. Преди години един германец манипулира чрез словото си цяла нация от извънредно интелигент­ни хора. Той ги поведе към световна война само посред­ством силата на своето слово. Убеди други да извършват най-ужасни жестокости. Чрез словото той активираше страха на хората и, като огромна експлозия, последваха убийства и войни по целия свят. Навсякъде по земята хората унищожаваха други хора, защото се бояха един от друг. Словото на Хитлер, почиващо вър­ху породени от страха убеждения и споразумения, ще се помни за векове.

Човешкият ум е като плодородна почва, в която постоянно се засяват семена. Семената са мнения, идеи и концепции. Вие засявате семенце, мисъл, и те рас­тат. Словото е като семе, а човешкият ум е благодат­на почва! Единственият проблем е, че твърде често това важи особено за семената на страха. Всеки човешки ум е плодороден, но само за семената, за които е под­готвен. Важното е да разберем за кои семена е плодоро­ден умът ни и да го подготвим да получи семената на любовта.

Вземете примера с Хитлер: той изпрати семената на страха и те пораснаха силни и доведоха до масово унищожение. Виждайки изумителната сила на словото, трябва да разберем каква мощ излиза от нашите уста. Семената на страха и съмнението в умовете ни могат да породят множество драматични събития. Словото е като заклинание и хората използват думите като зли магьосници, безразсъдно отправяйки заклинания един към друг.

Всеки човек е магьосник и може да направи магичес­ко заклинание на някого чрез словото си или да го освободи от заклинание. Ние постоянно правим заклинания чрез мненията си. Пример: виждам приятел и изразявам току-що появило се в ума ми мнение. Казвам му: ,Дммм! Имаш вида на човек, които развива рак". Ако се вслуша в думите ми и се съгласи, до една година той ще се разболее от рак. Такава е силата на словото.

В периода на опитомяването ни нашите родители, братя и сестри са изразявали мненията си за нас, без дори да се замислят. Ние сме приемали тези мнения и в резултат сме живели в страх, като този, че не ни бива в плуването или в спорта, или в писането. Някой изра­зява мнението си и заявява: „Виж колко е грозно това момиче!" Момичето го чува, приема, че е грозно и расте с мисълта за грозотата си. Няма никакво значение кол­ко красиво може да е всъщност; докато спазва споразу­мението, то ще вярва, че е грозно. Магията тежи над него.

Привличайки вниманието ни, словото може да про­никне в ума ни и да промени убежденията ни към по-доб­ро или към по-лошо. Друг пример: вярвате, че сте глупа­ви и сте го вярвали, откакто се помните. Това споразу­мение може да бъде много коварно и да ви принуждава да правите много неща само, за да докажете глупостта си. Правите нещо и си мислите: „Ще ми се да бях умен, но сигурно съм глупав, иначе не бих го направил". Умът поема в стотици различни посоки и ние можем да пре­караме дни в капана на убедеността в собствената си глупост.

После един ден някой привлича вниманието ви и, отново използвайки словото, ви дава да разберете, че не сте глупави. Вие вярвате на казаното от този човек и сключвате ново споразумение. В резултат на това вече не се чувствате глупави и не се държите като такива. И обратно, ако вярвате, че сте глупави и някой привле­че вниманието ви и заяви: „Да, наистина си най-голе­мият глупак, когото някога съм срещал", споразумение­то се подсилва и става още по-могъщо.

Да видим какво означава думата безгрешност. Безгрешност означава „без грях". Безгрешен^[2] идва от латинското pecatus, което означава „грях". Наставката im в "impeccable" означава „без", значи смисълът на цялата дума е „без грях". Религиите гово­рят за грях и грешници, но нека видим какво Всъщ­ност означава да грешиш. Грях е всяка постъпка сре­щу самия себе си. Всичко, което чувствате, вярвате или казвате срещу самите себе си, е грях. А вие действате срещу себе си, когато се самоосъждате или самообвинявате за нещо. Да бъдеш без грях е тъкмо обрат­ното. Да бъдеш безгрешен означава да не вървиш сре­щу самия себе си. Когато си безгрешен, поемаш отговорността за действията си, но не се съдиш или ви­ниш.

От тази гледна точка цялата концепция за греха се променя от нещо, свързано с морала или религията, в нещо свързано със здравия разум. Грехът започва със себеотхвърлянето. Това е най-големият грях, който човек  може да извърши. Съгласно религиозната термино­логия себеотхвърлянето е „смъртен грях", който води до смърт. Безупречността, от друга страна, утвърждава живота.

Да бъдеш безгрешен в словото си означава да не използваш словото срещу себе си. Ако ви видя на улицата и ви нарека глупав, привидно използвам словото си сре­щу вас. Но всъщност го използвам срещу самия себе си, защото ще ме намразите заради него, а вашата омраза няма да ми се отрази добре. Затова, ако се разгневя и чрез словото си ви изпратя цялата си емоционална отрова, аз използвам словото срещу самия себе си.

Ако обичам себе си, ще изразя тази любов при общу­ването с вас и тогава ще бъда безгрешен в словото си, защото постъпката ми ще предизвика подобна реакция. Ако ви обичам, вие също ще ме обичате. Ако Ви оскърбя, вие ще ме оскърбите. Ако съм ви благодарен, вие също ще ми бъдете благодарни. Ако се държа егоистич­но спрямо вас, вие ще ми отвърнете със същото. Ако използвам словото, за да ви направя магия, вие също ще ми направите магия.

Да бъдете безгрешни в словото си означава да използвате правилно енергията си; да я използвате по по­сока на истината и любовта към себе си. Ако сключите споразумение със себе си да бъдете безгрешни в слово­то, това ще е достатъчно, за да се проявява истината чрез вас и да се изчисти цялата ви емоционална отрова. Но сключването на такова споразумение е трудно начи­нание, защото са ни учили да правим тъкмо обратно­то. Лъжата е нещо привично в общуването ни с други­те и, което е още по-важно, със самите нас. Ние не сме безгрешни в словото.

Силата на словото се използва напълно злонамерено в ада. Използваме словото, за да ругаем, да обвиняваме, да намираме виновни, да унищожаваме. Разбира се, из­ползваме го и правилно, но не много често. Преди всич­ко използваме словото за разпръскването на личната си отрова - за изразяване на гняв, ревност, завист и омра­за. Словото е чиста магия, най-могъщият ни дар като човешки същества, а ние го използваме срещу себе си. Планираме отмъщение. Създаваме хаос чрез словото. Използваме го, за да подклаждаме омраза между расите, между хората, между семействата, между нациите.

Злоупотребяваме със словото твърде често и така съз­даваме и увековечаваме ада. Чрез злоупотребата със словото осигуряваме падението си и се държим един друг в състояние на страх и съмнение. Тъй като слово­то е магията, която човек притежава, а злоупотреба­та със словото е черна магия, ние непрекъснато си служим с черна магия, без изобщо да съзнаваме, че словото е магия.

Ето например, имаше една жена - интелигентна, с много добро сърце. Тя обожаваше и обичаше безкрайно дъщеря си. Една вечер майката се върнала у дома след много тежък ден в работата - уморена, емоционално напрегната и със силно главоболие. Искала спокойст­вие и тишина, но дъщеря й пеела и подскачала щастли­во. Момиченцето не си давало сметка как се чувства майка му, то живеело в собствения си свят, в собстве­ния си сън. Чувствало се прекрасно и подскачало и пее­ло все по-силно и по-силно, изразявайки радостта и лю­бовта си. Пеело толкова силно, че главоболието на майка му се засилило и в определен момент тя загубила равновесие. Погледнала ядосано красивата си малка дъ­щеря и казала: „Млъкни! Имаш ужасен глас. Не можеш ли просто да млъкнеш!"

В действителност, не гласът на момиченцето бил ужасен, а просто майката не можела да търпи какъвто и да било шум. Но дъщерята повярвала в думите на майка си и още в същия миг сключила споразумение със себе си. Оттогава престанала да пее, защото вярвала, че гла­сът й е ужасен и ще подразни всеки, който го чуе. Свивала се в училище и, ако я молели да пее, отказвала. Било й трудно дори да разговаря с другите. Всичко в моми­ченцето се променило заради това ново споразумение: то вярвало, че трябва да потиска емоциите си, за да бъде приемано и обичано.

Винаги, когато чуем мнение и му повярваме, ние сключваме споразумение и то става част от мирогледа ни. Малкото момиченце пораснало и макар да имало хубав глас, никога повече не запяло. Онази единствена магия му създала комплекс. Тази магия била направена от човека, който най-много го обичал: собствената му май­ка. Майката не осъзнала какво сторили думите й. Не разбрала, че е използвала черна магия и е направила зак­линание на собствената си дъщеря. Тя не си давала сметка за силата на словото си и затова няма вина. Постъпила по същия начин, както много пъти били постъпвали към нея собствените й родители и други­те хора. Злоупотребила със словото.

Колко пъти правим същото по отношение на собст­вените си деца? Изразяваме подобни мнения и децата ни носят тази черна магия с години. Хората, които ни обичат, ни правят черна магия, но не съзнават сторе­ното. Затова трябва да им простим - те не знаят как­во бършат.

Друг пример: сутринта се събуждате безкрайно щастливи. Чувствате се чудесно и прекарвате час или два пред огледалото да се разкрасявате. Е, една от най-добрите би приятелки казва: „Какво се е случило? Изглеждаш отвратително. Само си виж роклята; направо си смешна". И толкова; това е достатъчно, за да ви срине. Може би приятелката ви го е казала само за да ви нарани. И е успяла. Изразила е мнението си, подкрепено с цялата сила на словото. Ако приемете това мнение, то се превръща в споразумение и вие вливате цялата си сила внего. Тогава това мнение се превръща в черна магия.

Подобни магии трудно се премахват. Единственият начин е да се сключи ново споразумение, почиващо вър­ху истината. Истината е най-важната част от безгрешността на словото. От едната страна на меча са пораждащите черна магия лъжи, от другата - исти­ната, която има силата да премахне заклинанието на черната магия. Само истината ще ни направи свободни.

Вгледайте се в човешките взаимоотношения и вижте колко пъти си правим магии един на друг чрез словото. С течение на времето тези взаимоотношения са се превърнали в най-лошата форма на черна магия, която наричаме клюка.

Клюката е най-лошата черна магия, защото представлява чиста отрова. Научили сме се как да клюкарстваме чрез споразумение. Като деца сме слуша­ли как възрастните непрестанно сплетничат, изразявайки открито мненията си за другите хора. Изказвали са мнение